Здравей!
Заповядай да поразцъкаш там.
Съдържанието на този блог няма да бъде премахвано, но и няма да се обновява.
#ИгратаПродължава
Дали ако навремето бяхме разстреляли Т. Живков, както румънците направиха с Чаушеску, сега червените другари и тяхното пребоядисано обкръжение щяха ли да си правят каквото си искат повече от четвърт век след т. нар. “преход”? Дали ако в онова повратно за историята и бъдещето ни време бяхме показали зъбите си, демонстрирайки инстинска сила и воля, сега щяхме да сме толкова зле? Може би не чак толкова зле, си мисля аз.
Но румънците имат гръбнак… с огромна мъка на сърцето добавям… не като нас.
Разстрел – крайно, варварско, нецивилизовано, недемократично? Вижте къде са румънците, вижте къде сме ние сега. Спомнете си на какъв хал бяха България и Румъния, погледнете какво се случва сега – там и тук. Погледнете ги как единно отстояват и как се борят за справедливост, как протестират, как милиони души пълнят улици и площади в градовете… и извърнете омерзен поглед към нашата родна действителност.
Някои ще кажат: то да беше само Живков. Разбира се, че не е бил само той. Имало е много по-големи изверги от “партията-майка”, които са колили и бесили наред в името на лично и партийно благоденствие, под предтекст, че всичко е било за родината. Много са. Но той бе главата на змията. Ако навремето беше последвал съдбата на румънския си колега, това щеше да е един пределно ясен и недвузначен знак към всички, че народът може и да действа решително, ако се наложи, а не само да вряка по площадите. Това щеше да е послание към тях и към света, че един такъв народ има воля, гръбнак и зъби да защитава своето.
Наскоро се сдобих с ново старо возило и както всеки съвестен гражданин се запътих към столичния КАТ, за да му сменя регистрацията – издаване на голям и малък талон. Всички сме чували и преживявали какви ли не истории оттам и това е просто още една, която затвърждава настоящата ефективност на тази държавна институция (а и не само на тази).
И преди съм имал преживелици на това място (то кой ли не е) и затова се настроих с възможно най-философското си търпение и отидох с нагласата, че ще има да си чакам на опашка с часове. И правилно постъпих. Тъкмо бях оправил работите при нотариуса и часът беше около 14:00. В деня на детето, влизам в немного голямото помещение, където се извършва тази дейност и първото нещо, което покоси сетивата ми бе Смрадта. Естествено пред четирите гишета чакаха около стотина човека. Застанах редом до десетките потни и пуфтящи от досада и недоволство мои съграждани и чинно зачаках. Излишно ли е да ви казвам, че скоростта на придвижване на опашките беше 2 сантиметра на 10 минути?
Мисля, че Смрадта – това хибридно полуорганично, реещо се същество, което води собствен живот заслужава няколко думи. Съвсем нормално е, особено в горещ ден, какъвто беше 1 юни, хората да отделят телесни течности и миризми. И когато бъдат събрани много такива в малко пространство с нисък таван, който спокойно може да пипнеш с ръка, когато почти отникъде не влиза свеж въздух отвън и когато единственото, което донякъде пораздвижва Смрадта е един смачкан и посърнал климатик от Балканската война, това да нанесе трайни увреждания на психиката на човек. Особено пък ако трябва да чака с часове. А то трябва. Ако искаш да шофираш законно новата си кола ТРЯБВА да преживееш този ад. Просто е незаобиколимо.
Прочети още!
И ето, декември месец е – дни на нон-стоп празници, поводи, наздравици и богати трапези. Веселие, гуляи и консумация като за последно. Като се започне от Никулден, Студентския празник, всичките имени дни през декември, Бъдни вечер, Коледа, Стефановден, до Нова Година, та и чак до януари, когато също има много поводи за избухване.
Не може да не сте чували ваши близки, приятели, роднини (а може би и точно ти?), които при наближаването на тази празнична плеяда, потъркват доволно ръце: “Ох, котьоо! Сега как ще се направим. Като се почнем от Бъдни вечер, та до догодина няма да изтрезнеем! Пък к’ви манджи само – мале-мале…”. Същите после дори и с мъка отбелязват колко много дни се струпват и просто няма как – всичко трябва да се отбележи, всеки празничен ден, всеки хубав повод да се почете подобаващо, всяка чиния, всяко блюдо – ометено, всяка чаша, бутилка, дамаджана – пресушени. Че няма как – празници са все пак – трябва да се отбележи както трябва. Все пак хора сме, това-онова. То така си повелява традицията – да седнеш на трапезата със своите хора, па да се чукнеш наздраве, после да ома’аш всичко де що има, да люскаш чаша след чаша, па когато вече си преял като угоен шопар, пък да да има на масата така да си боцкаш, да си сръбваш – еми празници са все пак, края на годината е, така си е било винаги. Между другото една лека скоба – интересно как покрай тези чревоугодническо-гастрономическите изпълнения, присъщи на балканските народи, как започнаха да се рекламират разни чудодейни хапченца, сиропчета и прочие бъркочи, които ти гарантират, че след като си напълнил търбуха подобаващо, и вземеш този вълшебен илач – О, чудо на чудесата! – отново можеш да бухаш йеденье и пиенье поне още толкоз, без да се притесняваш от разните му там досадни странични ефекти като подуване на корема, напълняване, киселини и т.н. Всичко е наред – бам – хапчето! и давай следващата тава, булка и отваряй тая ми ти пърцуца, ръйш ли!
Прочети още!
Терористичните атаки в Париж са нещо ужасно. Зверство, което хвърли в потрес целия свят. Мир на душите на всички загинали. Това бе един целенасочен и показен удар в сърцето на Европа. Не знам дали това бе дело на ИДИЛ, въпреки, че техен говорител се “похвали”, че това ще е един от многото удари, които предстоят. От една страна “Ето виждате ли, можем да ви ударим в сърцето на Европа. Където и когато си поискаме.” Но от друга – има някаква цел. Не знам каква е, но най-вероятно се търси някаква извратена изгода от верижната реакция, която неминуемо ще последва или насочват вниманието на света насам, докато вкарат в ход някаква друга мизерия. Не знам. Но е отвратително.
Това не трябва да случва никъде и на никой. Както и не трябва да се случват почти ежедневните масови убийства на хора в не толкова “популярните” страни, за които почти никой не си сменя профилната снимка с “Je suis Lebanon”, “Pray for Nigeria” или сирийския флаг например. Лъха лицемерие от подобни показни призиви за съпричастие към жертви на атентат само защото живеят в предпочитана туристическа дестинация. Когато на 7 януари 2015 г. се случиха престрелките в офиса на Charlie Hebdo в Париж, цял свят обърна глави натам, заговори се за борбата с тероризма, свободата на словото, съчувствие и съпричастие бликаше от всеки втори мой познат/приятел във фейсбук. Между 3-ти и 7-ми януари в Бага, Нигерия, джихадистката формация Боко Харам затрива от лицето на земята повече от 2000 души (!!!). Честно казано, признавам си, че покрай хилядите карикатури и илюстрации, статии, изявления, коментари, профилни снимки и т.н. в памет на жертвите на Charile Hebdo, аз не разбрах тогава за този геноцид, случил се в Нигерия. Разбрах по-късно и то случайно от една карикатура. Не казвам, че не е било отразено от медиите въобще, но е доста тъжно, че научих за това по този начин. Показателен пример за избирателна съпричастност. За жалост 2015 г. също е богата на масови убийства и съм сигурен, че много от тях са отразени по различен начин от медиите, което рефлектира и в различния обществен отзвук. Прочети още!
Тръгнах да пиша статус във фейсбук, но реших, че все пак мога да увековеча размишленията си за българския вариант на VIP Brother в блога си. Продуцентите на ВИП Брадър определено работят по шаблон. Абсолютно всеки път трябва да има: малоумни силиконови пачи (чалгарки, плеймейтки, модели), естрадни певици от близкото минало, спортист, актьор, гей, както и задължително поне един-двама популярни личности, често присъстващи в различни предавания на Нова напоследък. Толкова ли не успяха да намерят някой наистина интересен и по-различен човек? Явно напъните им в тази насока (ако е имало такива, разбира се) се ограничават с избора на Джорджано, който все пак е едно изключение от този шаблон. Дано поне им направи КОПОН.
Не съм експерт по правописа. Признавам си, че имам някои трески за дялане. И когато ги открия се опитвам да ги изгладя с рендето на познанието. За жалост не мога да кажа същото за една немалка част от българите, които не са си направили труда да научат някои ЕЛЕМЕНТАРНИ правила в българския език. Тук обръщам внимание на една набиваща се като пухче от топола в окото ми тенденция, която забелязвам вече няколко години да се шири из интернет пространството, а и не само. Става въпрос за думи, които завършват на “ия“, например “рекламация”. Правилният начин на изписване на “рекламация” в множествено число е “рекламации“. Но, уви, има толкова много хора, които без да му мислят, смело ще я изпишат “рекламаций“. Защо, о, защо, кому е нужно това?!
От известно време правя скрийншотове от къде ли не в интернет, когато попадна на нещо такова. Нека загреем с няколко примера.
Позицията ми за страстите около Хелоуин в обратен хронологичен ред.
(31 октомври, 2017 г.)
Да ви кажа, че ми е все тая за Хелоуин. Всяка година – една и съща песен: за или против. Едни и същи аргументи и контрааргументи или опити за такива. Не е интересно, не е актуално, безсмислена размяна на думи, която нищо няма да промени.
Преди няколко години бях твърдо против и подробно описах какво що в блога си. С течение на времето позицията ми се смекчи, а сега просто ми е през тиквата.
Гледайте си живота, кефете се каквото ви е на душа и толкоз! Ще мине и ще замине. Нито празнуващите Хелоуин ще станат повече католици и безродници, нито кукер ловърите ще станат повече българи и патриоти.
Радвайте се на живота, докато сме все още тук. Насочете енергията си към истинския смисъл на мимолетното ни съществуване в този свят. Защото не се знае знае ли се кога ще се изтърколи последната песъчинка в животомера.
(1 ноември, 2015 г.)
За трети път пипам по тази моя статия, която оригинално е написана през 2012 г., допълнена е през 2014 г. и сега отново през 2015 г. За тези три години се получи интересен обрат в отношението ми към Хелоуин. В началото, облъчен от патриотично-български призиви, бях отрицателно настроен, две години по-късно преминах горе-долу в неутрална позиция, а сега съм (дори) леко положително настроен. В крайна сметка, това е още един празник. Чужд-нечужд, комерс-некомерс – това е повод за веселие, добро настроение и наздравици. Наистина е ограничено да се смята, че който празнува Хелоуин, значи не почита българското. Преди се възмущавах, че в глобален мащаб, отиват милиарди пари за такъв празник – еми отиват, да. За всичко отиват пари. Възмущавах се, че покрай толкова силно прокламиран и комерсиализиран празник като Хелоуин, нашите традиционни български празници биват заглушавани и стават по-незабележими и безинтересни за младото поколение. А всъщност това вече зависи от нас, защото е наша морална отговорност да съхраняваме и развиваме изконните български традиции. Хелоуин, Св. Валентин и т.н. са фактор и се празнуват в почти цял свят и не са причина за намаляването на интереса на българите към нашите си празници. Причината си е в нас. Празници всякакви винаги ще има, но ако наистина държим на нашите си, ще направим нещо за тях, вместо да нападаме другите. Досега не ми се е случвало да празнувам Хелоуин, но съм сигурен, че ако се случи, ще стане забава.
Умишлено запазвам писанията си за Хелоуин по-надолу, включително и саркастичното заглавие на статията, въпреки промененото ми отношение към този празник. А и това е интересен поглед върху размишленията на човек, който за такъв период е станал родител и (може би, но едва ли) е израстнал духовно. Така, че дами и господа, прочетохте за леко положителното ми отношение към Хелоуин, а колкото по-надолу и назад през годините четете, ще преминете през горе-долу неутралната ми позиция и след това през умерено критикарско-хейтърската ми позиция. Наздраве!
Тази година успях да завърша Обиколката на Витоша като скороходец. Финиширах 100-те километра за 17 часа, 54 минути и 38 секунди. Това бе второто ми участие на супермаратона Витоша 100км. За пръв път участвах през 2012 година когато след 15 часа ходене се отказах на 75-тия километър – тогава физически не бях способен да продължа. Сега обаче две години по-късно успях – както каза онзи пич от организаторите, който ме посрещна на финала с думите „Честита победа над себе си, над природата и над калта и над всичко!“ или нещо от сорта беше. За мен това е една мечта по-малко.
Емоцията от цялостното преживяване е неописуема. Това е една смесица от непрестанна динамика, усилие, болка, хъс, възторг и радост, които трябва да се преживеят в чистия си суров вид на едно непрестанно ходене и тичане нощем и денем през пътеки, черни пътища и асфалт, през локви, кал, слънце и дъжд, за да се разбере и почувства истинското усещане на всичко това, което човек със сигурност ще помни цял живот.
Посвещавам тази моя победа на дъщеря ми Моника, която в момента е на една година и 2 месеца. Това е за теб, миличка! Прочети още!
Това е катарзис номер 2, но този път е истински. След едногодишна агония, по ирония на съдбата думите на Станишев за катарзис всъщност се сбъднаха. Но този път не за Делян Пеевски, а за ръководството на БСП. И този път е наистина. Въпросът е кому беше нужно да изтърпим цяла година да гледаме как господата и госпожите от т.нар. “експертен кабинет” да потъпкват всякакви общочовешки и морални норми в името на личното облагодетелстване и сервилно поведение в полза на московските интереси? За много, много от нас това не бе нужно. Беше излишно, беше губене на ценно време особено в смутни времена като днешните, предвид европейската геополитическа обстановка. Но всяка сага има своя край. И поредният край се вижда. Прочети още!
Lostov 