Избирателна съпричастност

Терористичните атаки в Париж са нещо ужасно. Зверство, което хвърли в потрес целия свят. Мир на душите на всички загинали. Това бе един целенасочен и показен удар в сърцето на Европа. Не знам дали това бе дело на ИДИЛ, въпреки, че техен говорител се “похвали”, че това ще е един от многото удари, които предстоят. От една страна “Ето виждате ли, можем да ви ударим в сърцето на Европа. Където и когато си поискаме.” Но от друга – има някаква цел. Не знам каква е, но най-вероятно се търси някаква извратена изгода от верижната реакция, която неминуемо ще последва или насочват вниманието на света насам, докато вкарат в ход някаква друга мизерия. Не знам. Но е отвратително.

unequal-worldТова не трябва да случва никъде и на никой. Както и не трябва да се случват почти ежедневните масови убийства на хора в не толкова “популярните” страни, за които почти никой не си сменя профилната снимка с “Je suis Lebanon”, “Pray for Nigeria” или сирийския флаг например. Лъха лицемерие от подобни показни призиви за съпричастие към жертви на атентат само защото живеят в предпочитана туристическа дестинация. Когато на 7 януари 2015 г. се случиха престрелките в офиса на Charlie Hebdo в Париж, цял свят обърна глави натам, заговори се за борбата с тероризма, свободата на словото, съчувствие и съпричастие бликаше от всеки втори мой познат/приятел във фейсбук. Между 3-ти и 7-ми януари в Бага, Нигерия, джихадистката формация Боко Харам затрива от лицето на земята повече от 2000 души (!!!). Честно казано, признавам си, че покрай хилядите карикатури и илюстрации, статии, изявления, коментари, профилни снимки и т.н. в памет на жертвите на Charile Hebdo, аз не разбрах тогава за този геноцид, случил се в Нигерия. Разбрах по-късно и то случайно от една карикатура. Не казвам, че не е било отразено от медиите въобще, но е доста тъжно, че научих за това по този начин. Показателен пример за избирателна съпричастност. За жалост 2015 г. също е богата на масови убийства и съм сигурен, че много от тях са отразени по различен начин от медиите, което рефлектира и в различния обществен отзвук.

На 12 ноември 2015 г., ден преди терористичната атака в Париж, в Бейрут двама атентатори-самоубийци се взривяват, убивайки 43 човека и ранявайки към 240. И отново това не бе отразено достатъчно от “големите” медии и информация за този атентат присъства само в някои медийни сайтове. Някой разбра ли за героичната саможертва на Адел Термос, който успява да повали единия от атентаторите, принуждавайки го да детонира взрива по-рано от предвиденото? По този начин този човек е спасил стотици човешки животи.

В началото реагирах малко остро на масовия поток от профилни снимки с френския флаг и затова в името на обективността се запознах и с аргументите на другата страна, някои от които наистина имат резон. Като цяло е разбираемо светът да реагира така, понеже в периферията на цивилизацията често се случват подобни зверства, а когато нещо такова се случи в страна като Франция, се тълкува като удар в сърцето на цивилизацията. Нормално е хората да са по-притеснени, когато атентат се случи в европейска държава, отколкото в някоя държава от Третия свят или в размирен азиатски район например. В крайна сметка това е пряка заплаха и ние като европейци, пък били и на последната дупка на кавала, имаме причина да сме обезпокоени, загрижени и да изпитваме състрадание. Разбира се, че се идентифицираме повече с държава като Франция, отколкото с държава като Нигерия. Още повече, че много от нас имат близки, роднини, приятели в Париж, което също обяснява реакциите на много хора.

bloody peaceНо нека даваме гласност и на другите събития. Защото чуждият проблем е чужд, докато не стане твой. Инак продължаваме да се делим и да поставяме граници, демонстрирайки загриженост към едни и пренебрегвайки други. Все пак всички сме хора, нали? А колкото до профилните фейсбук снимки в синьо, бяло и червено, в крайна сметка това е вид начин, някой да изрази съпричастността си и не виня никого за това. Виня mainstream медиите, заради чието избирателно отразяване се стига до тази избирателнна съпричастност. И да си пожелаем никога повече да не ни се налага да сме “Je suis нещо си”.

Advertisement

Остави коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s